Историята на Мара Петрова Нонинска-Миятева, известна и с псевдонима Мара Липина, започва далеч от големия град – в село Борован, където е родена през 1883 г. Още като дете играе в читалищни постановки, а артистичният ѝ талант бързо се откроява. След гимназията във Велико Търново става учителка, но животът ѝ поема в съвсем различна посока. Заради разпространяване на социалистически идеи е уволнена, а съдбата я среща с голямата актриса Роза Попова, която ѝ подава ръка и я насочва към театъра.
Така Мара попада в трупата на Пловдивския общински театър. Под тепетата тя не само изгражда актьорската си кариера, но и среща любовта в лицето на актьора и театрален директор Георги Миятев. Именно оттук започва и пътят ѝ към киното.
През 1910 г. младият Васил Гендов търси актриса за първия български филм „Българан е галант“. Ролята изисква жена с характер – уверена, модерна и достатъчно смела, за да се превъплъти в хитра съблазнителка, която разиграва настойчив кавалер. По онова време това е истинско предизвикателство, защото киното у нас все още няма добра репутация, а появата на жена на екран се възприема почти като скандал. Мара приема, но и плаща висока цена за дързостта си.
По време на снимките в центъра на София минувачи я обиждат, подвикват ѝ „безсрамница“ и други обидни петитети, а хлапета дори замерят снимачния екип с камъни. Според архивите в един момент актрисата е нападната от разгневен мъж.
Днес това звучи почти абсурдно, но тогава една жена пред камера е била достатъчна причина за обществено възмущение.
Самият филм излиза с пет години закъснение, а Мара не присъства на премиерата. Смята се, че е искала да избегне поредната вълна от критики към себе си и към театралното съсловие. Макар в лентата да е записана като Мара Липина, всички вече знаят коя стои зад ролята. Историята обаче не приключва дотам.
След скандалите около филма актрисата напуска пловдивската трупа и продължава кариерата си в Народния театър, където бързо се превръща в любимка на публиката. Играе в постановки като „Хамлет“, „Ревизор“ и „Вампир“. Две години, след като завършва работата по филма, тя се снима в друг – „Баронът“ на Кеворк Куюмджиян.Стремежът ѝ да се усъвършенства я завежда през 1919 г. в Рим, където учи две години сценично майсторство. Отива си от този свят 12 дни преди да навърши 43 г. в разцвета на творческите си сили.
Но остава в историята като жената, осмелила се да застане пред камера, когато почти никой не е вярвал, че киното има бъдеще у нас. И може би точно затова тя изглежда толкова съвременна и днес – талантлива, свободомислеща и една идея по-смела от времето, в което живее.
През 2010 г. на името ѝ е учредена награда за дебютна женска роля в българското кино.
